От любовта на 13-годишните до завинаги...

13... колко хубаво число...
На последък много си мисля за това как срещайки някой (и под "някой" имам предвид обект на неизчерпимите ми чувства и трепети) се замислям как би протекъл живота ми с дадения човек... От този кратък миг в който сте се слели в едно... и всичко е приказно... до години по-късно -  семейство, деца, кариера... как аз мога да се променя, за да имам съвършенното бъдеще с дадения... не чак толкова случаен човек. Влюбвам се и записвам завинаги в "чакащи" на листата на съдбата... този път да не ме пропусне случайно?
Някакси изграждането на идеал се получава в точно тази възраст - 13... първото сериозно влюбване... (и не казвайте, че на 13 не можеш да обичаш... спомнете си просто). Срещаш нещо прекрасно, преобръща ти се малкото неразбиращо сърчице и литваш някъде в небесата... от щастие. Ако пък имаш и шанса да сте заедно всичко си идва на мястото... за около... (нека не използваме конкретни цифри време) един миг на пълна отдаденост. Докато не осъзнаете и двамата, че сте прекалено незрели, неразумни и необятно обречени да не можете да се справите с нещо толкова силно като мощта на "истинската любов". Единият си тръгва, а другият отрича любовта и цял живот търси заместители... на които никога не се доверява, за да не бъде отново наранен... В другия случай просто обекта на чувствата ти (най-вероятно незнаещ това) си живее живота докато ти кротичко го наблюдаваш от страни. Мечтаеш си за него, ама не можеш да направиш нищо, защото си прекалено малък и не знаеш как точно... и момента просто отминава... след това цял живот търсиш или случайно намираш нещо толкова съвършенно като него... визия, характер, отношение към теб самия...

Бях на 13... той на 28... случаят е от вторите...
Попаднах на негова репетиция. Театър! В този миг се влюбих в него... заради Него :)
В средата на залата стоеше Той. Красив, 28-годишен, синеок актьор. Моят идеал... от тогава до... може би докато не спра да се занимавам с театър :) Обичах си го тайничко, от страни... от време на време ходех на представления, от време на време го засичах по улиците... и ме поздравяваше, и аз бях щастлива че някой... че точно този някой ме помни... Направих грешката да му кажа, че го обичам... ей така от никъде ти се изръсва някаква 13-годишна девойка и ти заявява, че те обича. Само дето ти си на 28 и съвсем не искаш да имаш нищо общо с 13-годишни девойки... Гледаш си работата и приятелите и си щастлив. Ако не друго ме научи да обичам театъра...
Но и до ден днешен търся съвършенството му във връзките си. Актьори. Красавци. Синеоки. 28-годишни ;) Или всичкото накуп. Модел за подражание. И ги намирам. И ги обичам. И те си отиват. Защото се опитвам да ги вкарам в неизживяното си "завинаги".
Научих се да съм интересна, научих се да съм красива, научих се да творя. Да творя себе си и света около мен. И да търся някой, който ще остане до мен такава, в каквато изкуството и Той ме превърнаха.
Неуспешно... никой не иска да бъде задушаван от неизживяни спомени... и никой не иска да си даде сърцето отново, след като някога вече е било потрошено... на 13... може би. Поглеждат ме със сините си очи и ми казват, че не искат да ме наранят... и са прави. Най-вероятно ще го направят. Но си струва. Струва си да те наранят ако имаш възможност поне за малко отново да се докоснеш до идеала си...
Научих се да ги карам да ме почувстват, научих се да ги карам да ми вярват, научих се да ги обичам за кратко. Но по дяволите никога няма да се науча да ги губя!
Не искам завинаги! Искам просто да остават прекрасните същества които са! Да ми дават въжможността да се докосвам до тях, защото все още не съм достойна и това е привилегия. Привилегия, която съм готова да си заслужа!
Искам просто да мога да споделям кратките си приказни мигове с тях... такава, каквато съм, такива, каквито са те... защото краткото щастие е най-многото което мога да поискам...

Не си отивай! Ще ме нараниш много повече, отколкото като не ми дадеш любовта си...