Момчето, което разбира думите ми...

Някакси усещам все по-ясно как не знам нищо за него... а той ме познава по-добре от всички други... следи усмивката ми... и погледите... някак, без да знам, ги чете... а може би му позволявам... той ме познава... както ме познаваше и преди... усеща, и може би все още търси...
Той все още седи до мен на задната седалка на таксито... не си отива... а отново ме води към мястото на което за пореден път ще разбия сърцето му...
Такава съм... и точно той го знае... объркващо, а аз не помня нищо...
Казва, че съм му учебник... че му се иска да може да ме следва... а аз съм с толкова правописни грешки...
А може би съм просто неговото съвършенство... отдавна изгубено...
Хората никога не се връщат...
Повярвай ми, Иви... точно защото аз ти го казвам...
Радвай се на кратките мигове щастие... те са най-голямото ни богатство...