без теб...

Пораснала съм с един покрив и два килограма лъжи откакто те няма...
Изкуството ми си отиде с теб...
Няма ги картините, няма ги стиховете, няма ги филмите... няма в какво да те откривам... вече даже липсват спомени в които да те търся...
И някакси, все по-често откривам, че липсва смисъл... в живота ми, в мъртвото ми изкуство, в тъжните ми приятели, в обезверените хора...
и аз липсвам... поглеждам снимката на която някога бяхме двамата... сега си сам... а аз съм избеляла... изгубена в празния кадър до теб...
Често се усещам как си представям, че някога ще те видя, отново случайно - може би на улицата - ще те погледна в очите и без да казвам нищо ще те прегърна... и после ще си тръгна... а ти ще стоиш дълго загледан след мен...
Не искам филми! И ако те видя искам да ти кажа, че ми липсваш... защото липсата ти е най-силната болка, която някога съм чувствала...

Някой ден ще ти разкажа колко приказни мигове съм способна да ти дам... ако ме пожелаеш...
Но... някой ден!
До тогава просто ще се давя в грешките си и ще се опитвам да възкреся изкуството си, докато все още те няма...

Липсваш... even in death...