един приказен, но всъщност леко тъжен ден ангелското момиче срещнало огненото момче... погледнало го така, както много други са го гледали, но успяло да види красивите му изпепелени криле прозиращи през високите огнени кули, които изграждало около себе си.
тогава момичето се замислило за своите криле, които криело от лошотията на хората... то не, че е било лошотия, но всички искали да ги докосват и да им се радват и да си откъсват по някое и друго перце - така, за спомен... които малко по малко се били превърнали в проскубани криле, които не можели да летят. имали нужда нещо да ги накара отново да станат силни и красиви...
но лунните години минавали, а момичето така и не намирало силата която да я накара отново да повярва... в себе си, в приказките и в полета над морета и мигащи градчета.
и тогава той се появил - нейното огнено момче... но тя не знаела как да премине през огнените кули без да се нарани... стояла отстрани и се любувала на приказните му криле, които той така усърдно криел от хората... докато един ден не осъзнала, че трябва да се слее с огъня, за да стигне до него...
подпалила бялата си рокля, за да може да стигне до огъня... и до него... и прошепнала тихо в ухото му, че съвършенството никога не е в крайностите и черното и бялото не винаги отговарят на доброто и лошото... и че истината и красотата се крият в отенъците на сивото... хванала ръката му и му подарила единственето което й е било останало - туптенето на сърцето си... той нежно я прегърнал, целунал я по челото, казал й, че не може да си позволи да я нарани и издигнал огнените си кули още по-високо, а нейната рокля вече тлеела толкова слабо и крилете й отново забравили за полета над моретата и мигащите малки градчета...
тя продължавала да се любува на сянката зад огъня... на приказното огнено момче и чакала... лунните години да минават...
~изгубените души не винаги имат нужда да бъдат откривани...
...но винаги имат нужда да бъдат спасени.~
Няма коментари:
Публикуване на коментар