обреченост.

а нещата въобще не са толкова лесни и прости...

всичко винаги започва с утрините... студени, самотни, шумни, забързани и забравени... замислени за нещо друго... винаги за друго...

събуждам се, обличам се, слагам най-шарените си обеци (да не прозира тъмнината на душата ми през тях) и забързано излизам от малката си уютна крепост...

говоря с хората, подарявам фалшиви усмивки, прегръщам непознати, пазя си спомените и рядко споделям мислите си... и в един момент спирам заслепена от неговите неизречени желания и предсказани истини...

всичко започва в незаподозрените утрини... когато не мислиш, когато не търсиш, когато си далече от всичко земно...

а той се усмихваше толкова искрено... на някакви малки, истински неща... неподозиращ за моите неизречени желания.

~искам да те прегърна. да те прегръщам толкова много и толкова силно, че времето да спре и да останем прегърнати поне до следващото утро. искам да не се налага да си отиваш, да не се налага да ми говориш, да не се налага да ме лъжеш и в никакъв случай да не се налага да ми казваш истини...~

-хей, това е...
-знам! това е момчето, което ще ми покаже как се лети...

отново е сутрин. будиш се. цигара, кафе, цигара, усмивка! някой си мисли за теб... някой не спира да мисли за теб...

за поредното утро в което се будя сама.

и после цигара, излизаш... забравяш...

всичко започва с утрините... и липсите... и мечтите... и забравата...