Бях на около пет годинки. Мама за пръв път ми прочете приказката за "Пепеляшка". В главата ми за пръв път почнаха да се прокарват мислите за "Принца". Прелестното създание живеещо в приказките, и в съзнанието на всяко момиче виждащо себе си в красиви одежди на някой бал.
С течение на годините образът за "Него" ставаше все по-прекрасен, все по-мечтателен и все по-нереален. Затворех ли очите си го виждах. Него, принца от мечтите ми. И колкото повече пораствах, толкова по-ясно осъзнавах, че това е само измислица и е невъзможно този човек да съществува.
Перфекността принадлежи на друго измерение...
Петнадесет години по-късно, случайно обръщайки се на улицата го срещнах. Моят Принц. Точно такъв, какъвто винаги е бил в мечтите ми. Приказно създание в ръцете ми.
Висок толкова, че да мога да докосвам устните му само като се надигна на пръсти. С най-сините очи света - излъчващи безкрая на времето. Толкова силен, че да може да ме нос като прашинка през вечността. Толкова мил, че да ме прегръща, защото ми е тъжно или защото ми е студено, или просто защото съм аз. Малко луд, за да бъде по-интересно. Безумно талантлив, за да заслужи целия свят в краката си. Невероятно умен, за да се справя с безумните трудности, които животът му поднася. И вярващ, вярващ в мен. Такава, каквато винаги съм искала да заспивам в прегръдките му.
Повярвай ми. Познавам те. От цяла вечност те познавам. Винаги съм те мечтала. И намирайки те моля само за мъничко време... Време в което да те докосвам, намирам и обичам.
Аз вярвам в теб. От тук до безкрая < 3
Няма коментари:
Публикуване на коментар