Боли ме от 100 грама спомени... какво остава за 400 ?!

Ти си моите 400 грама болка. Спомени, спомени, спомени... един погубен живот.
Помниш ли ме? Или вече дори не съм име под балкона на Жулиета?
О, Ромео, защо се предаде? ('къв Ромео, ти дори не искаш да ме почувстваш в себе си?!)
И чувствата ми, както спомените ти, са някак... остатъчни... като утайката на дъното... като мен... просто едно нищо... или нечия съдба?!
Въпреки, че много ясно помня... хилядите обещания, всяко ново начало, всяко завинаги... до утре.
Не помниш дали те помня...
Ти ли беше... ?
Седя и гледам през запотеното стъкло на таксито... отивам си!
И дали всъщност ти не си силата, която ме държи жива... или са само обещанията ти?!
Не ми липсваш! Не те искам! Забравям в какво се превръщаш без мен.
Бъди... ако можеш...